Наблюдения в Ючбунар, ул.Пиротска

1.12, от 14:00 до 15:00
кафе "Зеленото"



Първоначалните ми хипотези се базираха по-скоро на гротеската на Чавдар Мутафов за Ючбунар: предполагах, че можем да срещнем хора, различни от софиянеца от центъра- по-ексцентрични и затова непонятни. Обвързах и социалният произход, материалното състояние, мястото на живеене с типа заведения т.е. представители на ромската етническа общност или живущи в т.н. "стари жилища"(както ги категоризираха Гено и Елена въз основа на тяхното изследване на архитектурата в Ючбунар) посещават по-скоро кръчми с неугледен вид, отколкото ресторанти. Въз основа на историята на квартала предположих и че ще се натъкнем на повече представители на долната класа, както и на малцинствата.

Виждаме още в началото на улицата кафе, което видими е много посещаемо и оживено. Вътре има предимно роми, разгорещени от някакъв разговор. Няма места за съжаление. Продължаваме по Пиротска, но не си харесваме друго кафе, затова се насочваме отново към първоначалното. По пътя виждаме през витрината на един магазин за злато,порцелан и керамика интересна гледка. Мъж духа срещу огнена струя, става ни любопитно и влизаме в магазинчето да разпитаме. Братът на интересния човек пояснява, че мъжът топи злато,насочвайки огнената струя от една газова лампа, като по този начин увеличава и температурата. Това е стар метод, но майсторът не бил привърженик на новите технологии. Оказва се, че това е потомствено магазинче, а над него е и къщата, в която живеят двамата братя, дъщерята на единия от тях и един братовчед. Населили са се тук още преди няколко поколения, но само те са останали в къщата. Разказва ни малко и за историята на квартала- когато Македония става подвластна на Турция, много македонци бягат по тези земи. Затова и много от улиците в този квартал са кръстени на македонски области, реки, градове и т.н. Разказваме му за проекта и той изявява желанието си да участва. Доволни излизаме от магазина.
Връщаме в първото кафе и забелязваме една свободна маса, бързо се насочваме към нея. Поръчвам си на импровизираното барче мляко с какао, а Невена-кола. Интересното е, че никой друг не пие това- повечето са на бира и по-точно "Ариана" (заради цената предполагам) или пият кафе.Настаняваме се, не си личи да правим особено впечатление, тъй като всички са заети с разговорите си.До нас е най-шумната компания. Първо ставаме свидетели на едно доста шумно споделяне на пиянска история-разказва се как една вечер жената, която споделя, се е озовало в един обор, мислейки го за къща. Тъкмо когато тръгнала да се съблича, за да се облекчи, видяла някакво говеда срещу себе си.Друга жена споделя: "Питам я -к'во й е хобито- да обикалям магазините и да пазарувам.Как може обикалянето по магазините да ти е хоби?!Питам я- коя е последната книга дето прочете- Паоло Коельо- сигурно е видяла името му на някой плакат, щот е модерно."Забелязваме и , че един ром се оглежда в прозореца на кафето, приглажда си косата и си тананика нещо (по-късно се разбира, че това е един от главните агенти в нашето наблюдение- Пепеляшка). На масата срещу нас пък е седнал самотен човек на средна възраст, който не говори с никого, само наблюдава.
Центърът на интерес се измества към прозореца, където наднича един мъж. Навън до него са се събрали хора и едно момче със синя качулка. Помощникът на продавачката, който всички наричат Пепеляшка, тъй като "рови в кофите" и е гей, отива да разучи. Скарват му се, че "все си вре носа, дет не му е работа", очевидно са обезпокоени от слуха, че надничащият човек всъщност е следовател. Пепеляшка докладва, че на момчето са му откраднали телефона или по-скоро то се е опитало да го продаде на "едни циганета", но те му взели GSM без да му дадат пари за това. Пепеляшка казва, че това не е кражба, а продажба, но "маме" го разубеждава. "Маме" всъщност е продавачката, а това е прякор, измислен от Пепеляшка -"Не ми харесва напоследък как се държиш", му казва тя. Забелязвам, че женственият и говорещ на "миличко" циганин действително изглежда неадекватен, с отнесен поглед. Като цяло видимо кафето е посещавано от хора, които се познават и редовно се събират там.
На масата сяда Явор- 31-годишен ючбунарец. Пита ни какво правим в това кафе, не сме ли били виждали, че всички са "надрусеняци". "Само възрастният човек в ъгъла не е." Питам го с какво се друсат, с лепило ли, оказва се с хероин. Пепеляшка обикаля масите - "Тук има ли нужда от помощ"; "Извинявай, че те настъпих, миличко." Маме казва, че много мрази да я нарича така, веднъж синът й щал да го пребие заради това. "Да го пребие, много ме дразнят педерасти", казва Явор. Като цяло наблюдавам отицателно отношение към Пепеляшка- подиграват го и го обиждат. Разговаря ме с Явор. Работо във фирма за оформяне на текстове в Word, които му ги пращат от Холандия. Кани ни и ние да работим там.
Излизайки, забелязвам още един мъж със замрежен поглед в кафето. На улицата се развихря скандал между двама от компанията в кафето.

10.12, 14:30-16:00

За да потвърдим или отхвърлим хипотезата си, че Ючбунар е квартал на контрастите, решихме да посетим заведение, което е само на 20-тина метра отделечено от "Зеленото", но коренно се различава от него по външен вид и устройство.
Ресторантът се казва "Еат and beat". Първите ми впечатления са за тихо, просторно и уютно място. Пуска се джаз и chill out музика. ПО стените са закачени плакати на Natalie Cole, Duke Ellington,но и на Heloween, Kosheen. Част от интериора по стените са и музикалните плочи. Има бъчви, върху които са поставени кутии с тарталети и брашно, бутилки като свещници с разтопен восък по тях. Тавана е с окачени отдушници и тръби, има полюлеи, обвити във вестник. Има стелаж за вино, стар кантар за хранителни продукти, а прозорците са с нарисувани червени греди. LCD телевизорът, доброто озвучение и алармата също ми напарвиха впечатление.
Цари коледна атмосфера вече- украсено е с лампички, гирлянди, чорапчета за подаръци по прозорците.
Като цяло не можах да отлича един стил, в който да е издържано заведението. Определено се чувства разликата с "Зеленото", но и тук се усеща еклектичността, за която говори Чавдар Мутафов в гротеската си.



Излязохме и се насочихме към познатото ни кафе, за да направим малко снимки. В рамките на не повече от три минути се развихри истински скандал около фотоапарата, който държах, въпреки че все още не бях снимала. Оказа се, че още предишния път са ни видели да си записваме, което всъщност е невъзможно, тъй като ние писахме само на телефоните си и то за кратко, и ни разпознават като журналисти. След като една жена, викайки, ни забрани да я снимаме, Пепеляшка сам реши да позира, пъчейки се с метлата. Докато се нагласяше, се присъедини още един мъж. Докато Позираха, една жена, седнала на "мястото на самотника", изолирана от обкръжаващата я среда, заля с кафе Пепеляшка. Той започна да я обижда и й удари три силни шамара. Недоумявайки какво става, тя не реагира по никакъв начин, имам чувството, че дори не мигна. Смаяни от разигралата се пред нас сценка, ние излязохме с ясната идея, че връщането ни там е невъзможно, тъй като смятам, че сме разпознати като "лошите журналисти", които снимат и докладват на властите.
Диляна Караджова, 11475



src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjqJcSSYmxgnylwDYhowOpZaxg8zQTr7Bhk4l0L4UwaMMP7ZeKCrtOX-GSN3DEE4pP7y4BLaE9gvoAxO2uzga2r4jpa3FJt-q4jzBZRlgRfYAyXASQlczCpr8y_n44zcr1AmpIT1RukaXCZ/s320/DSC04346.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5552359919241071858" />

Наблюдение-Картография на Лозенец

Място: Квартал Долни Лозенец
Посещение: Неделя 05.12.2010, час- 12:00- 13:15, обходката започна от Метростанция „Стадион Васил Левски” и стигна до улица Свети Наум.

С колегата Петрова се срещаме на метростанцията с цел да направим едно възможно по-обхватно обхождане на квартал Долни Лозенец. Снимахме с нейното апаратче. Първо тръгнахме по булевард Христо Смирненски,като коментирахме колко е студено и се оплаквах, че съм с два чифта чорапи.Историята зад това е нерелевантна за изследването. Стигнахме пазарът Старата Стена, пред който беше паркирана стара синя кола. Колегата изпита силна нужда да я снима, както се случи и с други стари коли по пътя ни.
Решихме да влезем в пазарчето и да огледаме. Тъй като беше неделя нямаше много магазинчета отворени. В центъра на пазарчето вече започнахме да се вглеждаме по-внимателно в обикалящите ни постройки, както и табели. Засега не се опитвахме да правим хипотези, само документирахме образи. Навлязохме в улицата зад пазара, и тръгнахме нагоре по нея. От едно блокче накрая на улицата излизаха майки с деца. На края на тази улица забелязахме ярко контрастриращи си сгради. След като ги фотографирахме поехме в неопределена посока. От този момент започна хипотезирането. Като цяло нямахме определени улици, които искахме да посетим, и поддържахме неопределена посока. Попадахме на серия от малки площадчета, с много паркирани автомобили и малки магазинчета. На този етап вече започнахме да оформяме картина за квартала. Улиците бяха павирани, тесни и не особено прави и се сливаха на такива малки площадчета. Заобиклаше ни една смесица от стари и нови сгради. На площадчетата забелязвахме такива магазини, кафенета и места за някаквъв тип търговска дейност, които да носят името Лозенец. Започнах да правя записки на видяното. Магазинчетата бяха по-специализирани и не се срещаха супермаркети от известните вериги. Надписите по някои бяха по-фамилиарни: „Магазинчето на Гери”, „Вашата месарница”. Създаваше се усещането, че сме попаднали в малко селце, а не в софийски квартал. Макар да бе студено се срещаха хора навън: предимно семейства, или жени с деца, но срещнахме и по-стари хора и младежи не по-големи от нас. Дори да си личеше, че някак си не сме от квартала, нямаше някакви реакции към нас. Единственият човек, който ни заговори, ни попита дали сме виждали кучето му. В това време ние снимахме едно ново блокче. Прави силно впечатление, че постройките са предимно като къщи. Преобладават ниските сгради от по 2, 3, 4 етажа, покривите са керемидени, с много комини. Някак си си личеше и кои сгради, към кое строителство спадат, хронологично подредени. Някои не бяха от най-новото лъскаво строителство с ярки цветове и PVC дограма. Те бяха плод на предхождащата го мода, с по-убити цветове и все още дървена дограма. Някак си по-се вписваха към старите къщи на Лозенец. Усещаше се и компактността на пространството. Всичко беше ниско и малко, поне за жител за един голям квартал като мен. В тази компактност се натъквахме на места с културна натовареност като галерии и читалища. Галериите видимо действащи и обновявани, докато читалищата видимо западнали и недействащи (може и в действителност да не е така).
След случката с кучето се насочихме в посока улица Свети Наум, тъй като в тази посока се виждаше много висок блок.Първата ни много интересна находка беше социалистическо блокче със странна форма, който колегата определи като „малко социалистическо чиновническо блокче”. Това видяхме на поредното малко площадче. Обаче пред самия блок, имаше компактна бензиностанция и то на не повече от 20-ина метра. От дясно на блокчето през тясната уличка, имаше работещ Еврофутбол и хора, които ни метнаха по един поглед. От лявата страна, през лявата тясна уличка, имаше изоставена къща. Продължавайки нагоре видяхме и хубава детска площадка, оградена и поддържана.
Характерно за квартала е, че има градинки, които се поддържат и няма толкова замърсеност или много бездомни животни. Вътрешните градини/дворчета също се поддържат, поне във видимата си част. Но колкото и хубави дворчета, оставаше един много силен контраст между различните строителства. Наближавайки Свети Наум обаче, попаднахме на изцяло стари постройки. Както къщи, така и блокчета. Някой изглеждаха необитаеми, но поддържаните пощенски кутии казваха друго. На улиците досега , които бяхме обиколили не видяхме улични лампи. Излиза, че единственото осветление вечер ще идва от сградите. Направи ми впечатление, че има много японски марки коли. На колегата и правеха впечатление старите коли, които също бяха немалко. Достигайки Св Наум видяхме сфетофар,който за колегата беше знак на цивилизация. Табелките сочеха Св Наум и ние поехме по улицата в посока Христо Смирненски. Най-сетне достигнахме високия блок. В основата си той имаше автошкола и читалище, което се казваше Пробуда Лозенец. Блокът беше построен на склон и стълбичките към него бяха много неравни и порутени. Вече фотоапаратът изключваше много, заради студа. В този квартал май е по-студено отколкото в останалата част от София. Поемхе вече към площад Журналист. По поредната тясна павирана уличката със стари къщо-блокчета от двете страни видяхме една жена, която се занимаваше с автомобила си. Решихме, че ще е от полза да попитаме дали знае кое е Горен и кое Долен лозенец, тъй като стана малко обърквация помежду ни. „Извинете?”започнах аз. „Да?” каза жената без да вдига поглед от двигателя си. „Да знаете къде минава границата между Горен и Долен Лозенец?”
Жената сякаш малко се смути. „Ами, не знам, наистина. Това е Бряст 3, но за Горен и Долен Лозенец не знам.” Благодарихме и и продължихме. Колегата много се радваше на терасите по пътя. Наистина бяхме забелязали много и различни тераси, от които и малки тераси, не особено функционални, с дървени парапети. В един момент се присетихме за името на улицата и как всъщност имената на уличките в този квартал са все цветни, природни.
Вече, излизайки на „Христо Смирненски” видяхме поредното чисто поддържано паркче. Колегата използва сетните сили на загасващото от студа апаратче за да го обснима. И вече почти премръзнала самата тя, и моя милост, продължихме по Христо Смирненски. Видяхме още една доза уникални тераси, една оранжева и една лилава, но на фона на сиво-кафява фасада на стара къща. От другата страна се правеше на булеварда, отново на малко къщо-блокче, се правеше изолация.
Стигнахме площад Журналист, където вече се виждаха по-високи сгради и по-нови, но които отново правеха контраст с ниски и стари, намиращи се в близост. Започнахме да се оглеждаме за кафе или каквото и да било да се стоплим малко. Мернахме голяма аптека и веднага се мушнахме в нея. Направихме си вид, че оглеждаме продуктите. В аптеката цените бяха приемливи. Някои неща бяха и по-евтини от обичайното, което бях срещала. След като събрахме топлинка, поехме посока УАСГ. С това вече сложихме край на наблюдението. Часът беше 13:15. Времето-много студено.

"Миленката" в Студенстски град/Мария

Наблюдение в „Миленката”
До заведението стигнахме с личен автомобил. Трудност ни беше да открием паркинг място. Дори по главните улици, на които беше поставен знак за забранено спиране и престой, бяха запълнени с паркирани автомобили. Стигна се дори до парадокса да изчакваме насрещно движещите се коли и да ползваме тяхната лента, защото просто имаше втори ред с паркирали коли на улицата. В крайна сметка паркирахме зад клуб „Строежа” на нещо като поляна, което по- скоро имаше вид на строеж, вероятно е практика да се паркира на тикива места. Улиците, по които минахме, за да стигнем до заведението бяха в трагично състояние. Изключние правиха само главните улици, за които по- горе споменах. Тротоарите в повечето случаи бяха заети от автомобили, а там, където нямаше автомобили, или нямаше асфалт, или имаше дупки в него.
Пред заведението ме чакаше Ирина, с която бяхме заедно на наблюдението. В „Миленката” влязохме малко преди 22.30 и личните ни карти не бяха проверени. „Когато нямахме 18, идвахме тук на дискотека. Тук ми беше първото напиване”- това са думи на една приятелка, с която отидохме заедно там. Така че явно това си е практика в заведението. След 22.30 на входа застана охранител, който проверяваше лични карти.
Самото заведение беше полу-празно. Имаше свободни маси и сепарета. На входа ни посрещна една от сервитьорките, на която обяснихме, че сме четирима. Тя ни каза, че, за да ползваме масите или сепаретата трябва да си купим бутилка алкохол и ни каза какви са промоциите тази вечер. Впечатление ми направи ниските цени на бутилките, като тук ставаше въпрос за марков алкохол, който в центъра в дискотека струва минимум 60-80лв. За тези бутилки в „Миленката” ни поискаха 30лв. за водка и литър натурален сок и 40лв. за уиски. Пресметнахме, че надценката спрямо магазините тук е от порядъка на 5-7лв.
След като заявихме, че няма да купуваме бутилка, а искаме някакво място, една от сервитьорките изчезна и повече не се върна. Една друга обаче ни настани на нещо като бар плот точно ред DJ-я, от където същност имахме много добра видимост към всички краища на заведението.
Имахме предположение, че цените в заведението ще бъдат много по- ниски от цените в други подобни заведения в центъра. Предположението ни се оказа вярно. В менюто на заведението имаше над 15 вида коктейли, а това е много рядко срещано или изобщо не се среща в нощни клубове. Както разбрахме по- късно, заведението през деня работи като кафене. Отново за разлика от нощните клубове в центъра, тук за всяко поръчано нещо получихме касова бележка.
Сервитьорките в заведението бяха млади момичета, от където предположихме, че и те, както почти изцяло клиентите на заведението, са студенти. Тази хипотеза обаче не успяхме да проверим.
Клиентите на заведението, както предположихме, почти изцяло бяха млади хора. Имаше и групичка от може би 4-5 човека, чиято възраст беше над 35 години, които доста общуваха с DJ-я, вероятно негови приятели.
Противно на очакванията ни, в заведението ние не чухме вечер. Същата вечер беше караоке парти. Може би именно заради това не видяхме танцуващи хора. Самите хора не бяха дошли в големи компании. Имаше 2-3 по- големи компании, които деляха от `промоциите` на вечерта. Останалите хора бяха на по 5-6 души максимум в компания. Начинът, по който бяха облечени, не показваше принадлежност към някаква определена субкултура, каквато очаквахме да видим. Нямаше ги момичетата с големите прически, тежкия грим и тъмни рокли или блузи. Момичетата бяха ежедневно облечени, като имаше и едно момиче, което все едно беше излязло от „Строежа”. Единици отговариха на очакванията ни. Момчетата бяха по- подходящо облечени за клуб. Масово клиентите на заведението консумираха бира.
Музиката, която звучеше, беше микс от поп, хаус и комерсиален хип- хоп. По екраните на стените течаха клипове в стил The Voice, City TV. Интериорът на заведението също не подсказваше, че това е фолк клуб или място, където се пуска фолк предимно. Нямаше ги характерните за фолк клубовете етно, най- вече гръцки фигурални мотиви, нито пък някакъв преобладаващ цвят. Прожекторите сменяха постоянно цветовете, а някои от колоните в заведението бяха направени като еквалайзери и отразяваха ритъма на звучащото парче в различни цветове. Нашите очаквания бяха, че тази музика е за подгряване и след 23.30 ще започне така характерната за „Миленката” чалга. Но това не се случи. Първият изпълнител беше момче, което пееше доста правилно. Като цяло направи ми впечатление, че бяха един или двама, които не можеха да пеят, но се престрашиха да вземат микрофона. Останалите изпълнители бяха правилно пеещи, редимно момчета, които се държаха доста сценично и изглеждаше, че не за първи път пеят на караоке. Песните, които изпълняваха, бяха предимно евъргрийни с изключение на хит от изминалото лято. Папката, в която бяха изписани песните, с които караоке DJ-я работи, беше изключително дебела. Вътре самата подредба беше изключително лошо направена. За разлика от други заведения, тук част от песните бяха подредени по азбучен ред според изпълнителя, друга част- според името на песента, а трета започваше с цифра. Изключително трудна е ориентацията.