Пътепис на Борислава (1гр.-сряда)/Лозенец- къщата на Елин Пелин

Откриване на къщата на Елин Пелин в „Лозенец”


Реших в неделя (24 октомври) да откривам къщата на Елин Пелин. Дойде денят, времето беше страхотно и бях щастлива, че мисята ми ще бъде съпроводена с хубаво време. Преди обед ми се обадиха приятели и ме поканиха на картинг . Приех поканата, защото този хубав ден трябваше да бъде оползотворен пълноценно. Преди да тръгна за срещата в сайта bgmaps.com потърсих кординатите на ул. „Елин Пелин”. Видях, че е в близост до метростанция „Стадион Васил Левски”, направо по бул. „Драган Цанков”, после отбивам по ул. „Митрополит Кирил Видински” . Грабнах раницата, фотоапарата и тръгнах, като планът беше след като се позабавлявам с приятелите да се отправя към мисията си.*
Денят е неделя. Неделя следобед – топъл и приятен октомврийски ден, чудно време за събиране на впечатления.
Изходна точка – метростанция „Стадион Васил Левски”, крайна цел – къщата на Елин Пелин. Тръгвам по булевард „Драган Цанков”. Интересно е, че този булевард не е като обичайните – а е с павета, тесен, но натоварен (все пак се намира в стратегически диапазон). Непрестанно звучи шумът на автомобилите. Минавам покрай БНР, тротоарът пред сградата е с жълти павета, а по тях красиво се гонят, отронени есенни листа. Стигам до тухленото масивно здание на Биологическия факултет на СУ, което с червения си цвят е в агресивен контраст с жълтите павета на БНР и меката слънчева светлина. Биологическият факултет се издига над булеварда тежко и респектиращо, а решетките по прозорците на първия етаж и обраслите стени с разни пълзящи треви му придават загадъчен и зловещ вид . Не може да не се зачуди и запита човек как ли изглежда сградата отвътре и какво ли има в нея ?
От Борисова градина долита свеж и прохладен въздух, напомня ми за планинска прохлада, за Балкана.
Пресичам пряката на булеварда улица „Добри Войников”. Огряваме слънце – ммм колко приятно, бях забравила, че е хубав слънчев следобед. Сградата на Биологичния хвърля сянка не само върху тротоара, а и върху цялата ширина на пътя. Първата по-голяма сграда тип „частна собственост”, ново строителство, а пред нея тротоарът от павета. Поглеждам булеварда – пътната му настилка неусетно е преминала от павета в асфалт с осова линия. Тук МПС-тата си позволяват и доста по-висока скорост. Минава автобус 68 от градския транспорт.
Поемам по разклона към улица „Митрополит Кирил Видински”. От двете страни на тротоара, по който вървя има големи, явно сравнително стари дървета, преобладават липите. През лятото тук сигурно е красиво, прохладно и ухайно, но сега изглежда като усойно и студено, сравнение с другите есенни улици на София, които са огряни от слънцето.
Случайно погледът ми попада на една „паметна плоча” на фасадата на не много стара, красива жълта двуетажна сграда със зелена ограда. Приближавам се да прочета написаното. Различавам единствено думите „дом”, „български” и името „Кръстю Сарафов”. Изваждам фотоапарата, за да приближа плочата и да разчета по-подробно. На екранчето на камерката ми не съвсем ясно разчитам „В този дом живя великия български артист Кръстю Сарафов 1876 - 1952 ” (забележете на надписа пише „великия”, а трябва да е в пълен член – „великият”). Веднага ми светва – лелеее това е човекът на когото е кръстен НАТФИЗ !!! WOW ! Страхотно, какво открих !!!



Къщата на Кръстю Сарафов се оказва точно на ъгъла на ул. „Митрополит Кирил Видински”и ул. „Елин Пелин”, където трябва да завия и да търся къщата на едноименния български писател. Бих казала, че улица „Елин Пелин” стартирва с къщата на Сарафов.
Уличка „Елин Пелин” е схлупена не много дълга, високи дървета ограждат двете страни на пътя и от големите им корони едва прониква слънчева светлина, а по някои огради и къщи брашляни се разхождат...
Стигам до къщата, в която е „живял и творил” Елин Пелин. Съвременният адрес е : София, ул. „Елин Пелин” 12. Къщата изглежда така:


Една жена видя, че снимам и се загледа в моя обект. Спря, прочете табелата и невъзмутимо си продължи по пътя, похапвайки нещо.
В къщата май живее някой, защото на втория етаж свети крушка, без абажур. Любопитна съм какво още мога да видя и продължавам по правата към края на „Елин Пелин”. По уличката няма автомобилно движение, рядко минава кола, но има доста пешеходци: една възрастна двойка хваната под ръка, колоездач, момиче с куфар, група момчета, семейство с детска количка ... От една четириетажна кооперация се чува женски глас, който разказва семейна история, чува се и звън на прибори, потракване на порцелан ...; „ ... не, не спокойно сега...”, „...клубът на пенсионерите ...”, „...така, разказах ви сагата ... ние с Панчо ще работим, а вие се веселете !”, „...премлясква сладко ... много лудо, сладка реклама ...”. Хората май са се събрали на следобедно кафе на някоя от терасите или на третия, или на четвъртия етаж. По разговора им, който не успявам никак да запиша, заключавам, че са възрастни и доста интелигентни, все още с идеи за разни проекти свързани с дейността на пенсионерския им клуб. Придават ми странен заряд на оптимизъм.
На улицата „Елин Пелин” повечето сгради са дву или триетажни. Четириетажните кооперации са рядкост. Само три сгради са ново строителство и едната от тях е блок на пет етажа. Някои стари къщи са се „сдобили” с нови фасади и / или с алуминиева дограма. И няма жилищна постройка без дворче. Мирише като на село или не мога да определя точно, но се носи дъх на старо, може би от сградите. Улицата достига до паветата на „Арх. Йордан Миланов”. Първото нещо, което се вижда като стъпиш на пресечната на двете улици са трамвайна спирка, вляво от нея банка „Алианц”, вдясно на релсите се намира кръгъл парк, предполагам това ще е площад „Журналист”. На хоризонта между табелата с транвайното разписание и дърветата, обграждащи парка се вижда голям бял барелеф, който привлича вниманието ми. Отправям се натам, приближавам, чета табела „бул. Христо Смирненски”. Различавам камената плоча в чест на кого е – на Смирненски. Не фотографирам тази забележителност, защото съвремената българска „ street” култура не беше пропуснала да се изяви – да, точно върху барелефа графитно допълнение !
Първоначално мислех да се връщам по пътя, по който дойдох, но районът ми става интересен и реших да продължа надолу по бул. „Христо Смирненски” в посока център. Минавам по тротоара край кръглото площадче, през храсталака виждам хората, които са седнали на пейките – няколко пейки са заети от младежи с бутилки бира, на една пейка са се сгушили момче и момиче, възрастни хора са седнали на припек, а една от пейките е заета от клошар. В края на тротоарчето има друга транвайна спирка и аз се спускам към нея, за да убедя себе си, че това е площад „Журналист”. Права съм, да ! Продължавам по булеварда. Някакъв странен привкус на отминали времена ме кара да се замисля как никой не се сеща за историята на този квартал, колко известни и значими личности от миналото са минавали по тези пътища и са оставили следи единствено в библиотеките.
Стигнах до университета по архитектура, строителство и геодезия. От тук вече мястото ми е познато – продължавам по правата, в края на тротоата завивам надясно покрай Софийска гимназия по строителство, по булевард Евлоги и Христо Георгиеви и етоме на изходната позиция, от която бях тръгнала, за да открия къщата на Елин Пелин.
На светофара преди метростанция „Стадион Васил Левски” погледът ми спира върху момиче, облечено в червено, с червена коса, прекрасно отразяващо слънчевате светлина, която я заливаше приказно – вълшебен завършек на една красива неделна разходка, изтъкана в миражите на отминал поетичен свят. Момичето беше Мария Захариева.