Пътепис на Борислава (1гр.-сряда)/Ючбунар-автосалон

Откриване на автосалона на пресечката между бул. „Тодор Александров” и ул. „Одрин”

Часът е 14:27. Сега съм в стаята си в Студентски град. Решавам ще се отправям към Автосалона на пресечната между бул. „Тодор Александров” и ул. „Одрин”. За да се ориентирам накъде да поема първо се отбивам в „Google” и пиша „karta sofia”, отивам на сайта на bgmaps.com, на търсачката въвеждам „бул. Тодор Александров + ул. Одрин”. На картата ми излиза, че посоченaтa дестинация се намира на удобно място – между двата успоредни булеварда „Константин Величков” и „Опълченска”. Което ми дава две възможности – или да слезя на метростанция „Опълченска” и да вървя на запад, или на станция „К. Величков” и да вървя на изток. Сега не мога да взема това решение, ще го измислям в движение.
Денят е петък 22. 10. 2010, времето е приятно, според sinoptik.bg е 13 °C, ясно и слънчево, „ Вятър: изток. Сила: лек бриз”. Прекрасно, а и това е най-красивият и слънчев есенен следобед от дни насам. Страхотно време за разходка и приключения. Взимам си раницата, фотоапарата, протмонето, обувам кецовете и тръгвам ... Планът е: от спирка „Баба Яга” в Студентски град да хвана автобус 280 до метростанция „Г.М.Димитров” и после ще решавам къде ще слизам.
Излизам от блока в 14:55 часа. Времето е ужасно приятно !!!
Срещам съквартирантката си, с която не сме се виждали от дни, защото все се разминаваме – или тя спи, или аз спя, или тя е навън, или аз не съм се прибрала. Тя решава да се върне до „Фантастико” (присети се за нещо) и тръгва с мен към спирката. Говорим си за хубавото време, прескачаме на темата за „team building” и разни игри свързани с тази дейност. Стигаме до „Баба Яга” и аз решавам да продължа надолу към „Фантастико ” с нея и да си хвана транспорта от долната спирка. На „Фантастико” се разделям с Лили. Продължавам към спирката, междувременно се отбивам да изтегля пари от банкомата на“Poshtenska banka”. На спирката съм в 15:11 часа. ... чакам ... от „МанджаСтрийт” долита натрапчиво миризма на скара. Идва автобус 94, по-голямата част от чакащите се качват, аз оставам на припек и продължавам да чакам 280. Разни разговори долитат до мен, но не се заслушвам в никой – наслаждавам се на слънцето. ... О, късмет – сега идва автобус 294 и той ходи до „Г.М. Димитров”, но картата ми за градски транспорт е валидна само за линиите 280 и метро.
... автомобили, автомобили, маршрутки, автом...
А, 280 ! Ура !!!
Качвам се в автобуса в 15:19 h, няма места, затова съм правостояща на „кръкчето”. С всяка изминала спирка автобусът се претъпква. Раницата на едно несъобразително момче удря в лицето момиче. Заговарям се с момичето на тема „ужасът - градски транспорт”, смеем се на комични ситуации, в които и ние сме участвали. Автобусът стига „нашата” спирка „Г.М.Димитров”, и двете слизаме, и двете се отправяме към подлеза на метрото, но нейният път е към „Младост”, а моят – посока център. Така се разделяме и си пожелаваме всичко най-хубаво.
В метростанцията съм в 15:32 h. До идването на влака има 6 минути. Заставам в близост до стената и ще чакам. Заглеждам се наоколо : мъж надхвърлил средната възраст държи апетитна торта  ммм ... 4 минути... тихи разговори между събеседници, липсва обичайната еуфорията, сега хората са леко уморени и притихнали, чакат мълчеливо или тихо водят телефонни разговори ... 3 минути ... момиче чете задълбочено книга ... 1 мин ... кофти от старите вагони, мъжът с тортата влиза в моя вагон. Във влака също има много хора и съм правостояща, но е спокойно – спокойни разговори, няма шумни ученически компание, две групички на студенти в умерено общуване, останалото – хаотични пътници ... Ще слезя на станция „Опълченска”, за да гоня залеза като самолета на Георги Господинов. Обожавам този цитат :
„Един ден ще спечеля много пари, ще си взема билет за самолет, който лети само на запад. Само на запад и само следобед. И ще преследвам един залез. Залезът ще бъде безкраен, защото ще пътуваме с неговата скорост. И никога няма да се стъмнява.”
По принцип в градски транспорт винаги си нося книга за четене. И в момента си нося, много интересна книга, но не ми се чете – вълнувам се от градското си приключение, дали ще се загубя, дали ще се ориентирам и искам да попия всеки детайл от заобикалящото ме. Сега съм като скаут в градска обстановка. 
На „Опълченска” съм в 15:49 h. Тази станция изглежда странно, леко зловещо, като фоайе на болница, но пък мирише на карамелизирани пуканки !? Опитвам се да се ориентирам накъде да тръгна още в подлеза, но имам съмнения, че ще се объркам. Опит : ммм Май излязох от към погрешната страна. Питам жената, която мете стълбите кой е бул. „ Тодор Александров” и кой е „Опълченска”. Тя ми отговаря учтиво. ДА, ориентирах се, ще се справя, казвам си. Правя се на експерт и тръгвам след слънцето, вярвам си, че е посока запад, макар да осъзнавам, че ако е запд аз трябва да виждам слънцето срещу себе си, а не леко в дясно от мен. С чувство за погрешна посока уверено продължавам напред. Стигам до кръстовище, светофарът свети червено, поглеждам отсрещната страна – Ха, Mall of Sofia. „Супер” – казвам си. Светва зелено – тръгвам, стигам отсрещния тротоар и „прозрение” : ГРЕШНА ПОСОКА !!! Вървя по „Опълченска”, а тя не ми е цел. Безкрайно погрешна посока съм поела. Аз трябва да се движа по „Т. Александров”. Защо се обърках в онзи момент и сега не мога да си обясня. Какво раз-програмира GPS-а ми, че обърках маршрута ?
Връщам се отново по „Опълченска” до метростанцията. Вече поемам в правилната посока – бул. „Т. Александров” ! Я, гледай ти ... СУ център и то Център за източни езици и култура или така по-известно като ЦИК. Боже, къде било ! Вървя по правата на тротоара, възникват огромни сгради – на тази страна International Asset Bank, от другата - ProCredit Bank и друга стъклена и голяма сграда, на която пише „Дават се офиси под наем”. Страната, по която се движа се превръща в права със строежи или с незастроени, или оградени полощи. Сравнително спокойно и ненатоварено, в близост май има училище – чува се детска глъч. Приятно е за разходка. Движение по булеварда почти няма, само на вълни прииждат и бързо се оттеглят МПС-тата. Циганче удря камъчета в земята ... спирам се и питам една жена дали това наистина е бул. „Т. Александров”, за да съм много сигурна, да не правя повече грешки, тя потвърждава ... градски транспорт автобус 60 минава по булеварда ... интензивно движение, светофарът сигурно отново е със зелена светлина ... тежка миризма на оловни изпарения ... самолет прелита, ще каца ... миризмата на бензин се засилва, а вляво има мини бензиностанция L.P. Oil с две колонки ... отново прелита друг самолет, който ще каца ... готвя се да пресичам на светофара на поредната пряка на булеварда, когато си вдигам главата за да погледна името на уличка и ... Ето, ул. „Одрин” !!! Час: 16:10 h.

Всъщност задачата не беше никак сложна. Сега да се огледам за „автосалона”, че единственото, което виждам от улицата е „Платен паркинг 0-24 h”. А и автокъщата била пред очите ми.


Ах, а сега да се връщам. Ще продължа направо, надолу по булеварда, и без това съм тук поне да разгледам малко по-обстойно. А и нали „преследвам” слънцето ... Булеварда си продължава със същата интензивност (или по-точно неинтензивност за София) и статичност, през каквато преминах до автокъщата. На едно място монотомността от малки пресечни на „Т. Александров” се разнообразява с градски канал, а не пряка. Все едно не си в София, някак провинциално изглежда ... Виждам знака за метро в далечината, значи почти съм стигнала „К. Величков”. Минавам през малко светофарче, което почти никой не забелязва, подминавам малко квартално пазарче с обичайната миризма за такова място и влизам в метростанцията.

Час: 16:32. Сега съм в Ректората, пред аудитория 41, имам 42 минути до лекцията по Филисофия на фотографията. Време, което ще оползотворя, за да си направя обобщение на последния час и половина.
На бул. „Тодор Александров” есента беше спокойна и красива, малко необичайно за столица, според мен, обстановкате беше различна... по пътните платна се разхождаха отронени листа в жълти, оранжеви, кафеви багри. Районът от метростанция „Опълченска” до „К. Величков” е все едно друго място, място извън София. Трите ленти във всяка от двете посока на булеварда му предават една ширина и предразполага съзнанието да мечтае, да пуснеш мислите си в бягство след нежни мечти и желания за есенни пътувания. Някак романтично място с приливи и отливи на автомобили.
Силно впечатление правят почти обезлюдените тротоари, много малко пешеходци срещнах, сравнително много кацащи самолети прелетяха в кратък интервал от време и странните индивиди – агресивното циганче, което удряше злобно камъчета в земята, разни други субекти, които на пръв поглед възприятието ми определи като „хора с бездомно-цигански характер”, които бутаха скърцащи колички, пълни с кашони и други разни отпадъци, три или четири такива, преминаващи „явления” видях.
Странно, странно ... съвсем друго място. Но залязващото слънце навсякъде е почти еднакво – омиротворяващо, мечтателско, уютно.

Пътепис на Борислава (1гр.-сряда)/Лозенец- къщата на Елин Пелин

Откриване на къщата на Елин Пелин в „Лозенец”


Реших в неделя (24 октомври) да откривам къщата на Елин Пелин. Дойде денят, времето беше страхотно и бях щастлива, че мисята ми ще бъде съпроводена с хубаво време. Преди обед ми се обадиха приятели и ме поканиха на картинг . Приех поканата, защото този хубав ден трябваше да бъде оползотворен пълноценно. Преди да тръгна за срещата в сайта bgmaps.com потърсих кординатите на ул. „Елин Пелин”. Видях, че е в близост до метростанция „Стадион Васил Левски”, направо по бул. „Драган Цанков”, после отбивам по ул. „Митрополит Кирил Видински” . Грабнах раницата, фотоапарата и тръгнах, като планът беше след като се позабавлявам с приятелите да се отправя към мисията си.*
Денят е неделя. Неделя следобед – топъл и приятен октомврийски ден, чудно време за събиране на впечатления.
Изходна точка – метростанция „Стадион Васил Левски”, крайна цел – къщата на Елин Пелин. Тръгвам по булевард „Драган Цанков”. Интересно е, че този булевард не е като обичайните – а е с павета, тесен, но натоварен (все пак се намира в стратегически диапазон). Непрестанно звучи шумът на автомобилите. Минавам покрай БНР, тротоарът пред сградата е с жълти павета, а по тях красиво се гонят, отронени есенни листа. Стигам до тухленото масивно здание на Биологическия факултет на СУ, което с червения си цвят е в агресивен контраст с жълтите павета на БНР и меката слънчева светлина. Биологическият факултет се издига над булеварда тежко и респектиращо, а решетките по прозорците на първия етаж и обраслите стени с разни пълзящи треви му придават загадъчен и зловещ вид . Не може да не се зачуди и запита човек как ли изглежда сградата отвътре и какво ли има в нея ?
От Борисова градина долита свеж и прохладен въздух, напомня ми за планинска прохлада, за Балкана.
Пресичам пряката на булеварда улица „Добри Войников”. Огряваме слънце – ммм колко приятно, бях забравила, че е хубав слънчев следобед. Сградата на Биологичния хвърля сянка не само върху тротоара, а и върху цялата ширина на пътя. Първата по-голяма сграда тип „частна собственост”, ново строителство, а пред нея тротоарът от павета. Поглеждам булеварда – пътната му настилка неусетно е преминала от павета в асфалт с осова линия. Тук МПС-тата си позволяват и доста по-висока скорост. Минава автобус 68 от градския транспорт.
Поемам по разклона към улица „Митрополит Кирил Видински”. От двете страни на тротоара, по който вървя има големи, явно сравнително стари дървета, преобладават липите. През лятото тук сигурно е красиво, прохладно и ухайно, но сега изглежда като усойно и студено, сравнение с другите есенни улици на София, които са огряни от слънцето.
Случайно погледът ми попада на една „паметна плоча” на фасадата на не много стара, красива жълта двуетажна сграда със зелена ограда. Приближавам се да прочета написаното. Различавам единствено думите „дом”, „български” и името „Кръстю Сарафов”. Изваждам фотоапарата, за да приближа плочата и да разчета по-подробно. На екранчето на камерката ми не съвсем ясно разчитам „В този дом живя великия български артист Кръстю Сарафов 1876 - 1952 ” (забележете на надписа пише „великия”, а трябва да е в пълен член – „великият”). Веднага ми светва – лелеее това е човекът на когото е кръстен НАТФИЗ !!! WOW ! Страхотно, какво открих !!!



Къщата на Кръстю Сарафов се оказва точно на ъгъла на ул. „Митрополит Кирил Видински”и ул. „Елин Пелин”, където трябва да завия и да търся къщата на едноименния български писател. Бих казала, че улица „Елин Пелин” стартирва с къщата на Сарафов.
Уличка „Елин Пелин” е схлупена не много дълга, високи дървета ограждат двете страни на пътя и от големите им корони едва прониква слънчева светлина, а по някои огради и къщи брашляни се разхождат...
Стигам до къщата, в която е „живял и творил” Елин Пелин. Съвременният адрес е : София, ул. „Елин Пелин” 12. Къщата изглежда така:


Една жена видя, че снимам и се загледа в моя обект. Спря, прочете табелата и невъзмутимо си продължи по пътя, похапвайки нещо.
В къщата май живее някой, защото на втория етаж свети крушка, без абажур. Любопитна съм какво още мога да видя и продължавам по правата към края на „Елин Пелин”. По уличката няма автомобилно движение, рядко минава кола, но има доста пешеходци: една възрастна двойка хваната под ръка, колоездач, момиче с куфар, група момчета, семейство с детска количка ... От една четириетажна кооперация се чува женски глас, който разказва семейна история, чува се и звън на прибори, потракване на порцелан ...; „ ... не, не спокойно сега...”, „...клубът на пенсионерите ...”, „...така, разказах ви сагата ... ние с Панчо ще работим, а вие се веселете !”, „...премлясква сладко ... много лудо, сладка реклама ...”. Хората май са се събрали на следобедно кафе на някоя от терасите или на третия, или на четвъртия етаж. По разговора им, който не успявам никак да запиша, заключавам, че са възрастни и доста интелигентни, все още с идеи за разни проекти свързани с дейността на пенсионерския им клуб. Придават ми странен заряд на оптимизъм.
На улицата „Елин Пелин” повечето сгради са дву или триетажни. Четириетажните кооперации са рядкост. Само три сгради са ново строителство и едната от тях е блок на пет етажа. Някои стари къщи са се „сдобили” с нови фасади и / или с алуминиева дограма. И няма жилищна постройка без дворче. Мирише като на село или не мога да определя точно, но се носи дъх на старо, може би от сградите. Улицата достига до паветата на „Арх. Йордан Миланов”. Първото нещо, което се вижда като стъпиш на пресечната на двете улици са трамвайна спирка, вляво от нея банка „Алианц”, вдясно на релсите се намира кръгъл парк, предполагам това ще е площад „Журналист”. На хоризонта между табелата с транвайното разписание и дърветата, обграждащи парка се вижда голям бял барелеф, който привлича вниманието ми. Отправям се натам, приближавам, чета табела „бул. Христо Смирненски”. Различавам камената плоча в чест на кого е – на Смирненски. Не фотографирам тази забележителност, защото съвремената българска „ street” култура не беше пропуснала да се изяви – да, точно върху барелефа графитно допълнение !
Първоначално мислех да се връщам по пътя, по който дойдох, но районът ми става интересен и реших да продължа надолу по бул. „Христо Смирненски” в посока център. Минавам по тротоара край кръглото площадче, през храсталака виждам хората, които са седнали на пейките – няколко пейки са заети от младежи с бутилки бира, на една пейка са се сгушили момче и момиче, възрастни хора са седнали на припек, а една от пейките е заета от клошар. В края на тротоарчето има друга транвайна спирка и аз се спускам към нея, за да убедя себе си, че това е площад „Журналист”. Права съм, да ! Продължавам по булеварда. Някакъв странен привкус на отминали времена ме кара да се замисля как никой не се сеща за историята на този квартал, колко известни и значими личности от миналото са минавали по тези пътища и са оставили следи единствено в библиотеките.
Стигнах до университета по архитектура, строителство и геодезия. От тук вече мястото ми е познато – продължавам по правата, в края на тротоата завивам надясно покрай Софийска гимназия по строителство, по булевард Евлоги и Христо Георгиеви и етоме на изходната позиция, от която бях тръгнала, за да открия къщата на Елин Пелин.
На светофара преди метростанция „Стадион Васил Левски” погледът ми спира върху момиче, облечено в червено, с червена коса, прекрасно отразяващо слънчевате светлина, която я заливаше приказно – вълшебен завършек на една красива неделна разходка, изтъкана в миражите на отминал поетичен свят. Момичето беше Мария Захариева.